Малага е романтична и аристократична дестинация в сърцето на автономната испанска област Андалусия. Част е от бреговата ивица на Коста Дел Сол -в буквален превод името означава "Бряг на Слънцето" или "Слънчев бряг", но няма нищо общо с нашия Слънчак (за разлика от други испанси курорти като Бенидорм)😊 Не пътувам там за първи път, но всеки път се изненадвам от духа и красотата на града. Просторните плажове, историческите сгради, екзотичните паркове, вкусната храна и доброто отношение на местните представляват неустоима комбинация, която ти оставя топъл спомен и те притегля да се върнеш тук. А като добавим и факта, че Малага е прекрасна отправна точка към невероятната красота, съохранена в Севиля, Гранада и Кордоба, мястото става още по-привлекателно .

Сейшелите си бяха поглед в различно измерение – умиротворяващ и вдъхновяващ. Това райско местенце, скътано в Индийския океан, е имало шанса да запази уникалната си природа (не е просто клише – това са единствените острови от гранит, а не от вулканична лава или корали в света; дом са на много растения и животни, срещащи се само тук). Животът извира отвсякъде – в невероятни форми, цветове, размери и ухания. Хармонията на природата се допълва от милите и спокойни хора, на които съдбата е отредила да са постоянни жители на островите. Сред тях мисля, че открих и сейшелската Сезария Евора. Казва се Madalena Ladouce. Посреща хора в дома си и им приготвя това, което е произвела в стопанството си. Няма меню, но и няма как да не си оближеш пръстите от това, което поднася. Нахранена обаче остава и душата. Мадалена сподели с нас не само храната, но и историята на живота си, както и докосващите си песни.

Бял пясък, тюркоазени води, костeнурки, делфини, подправки...Такова описание ще видите във всеки един от сайтовете на туристическите агенции, предлагащи почивка на екзотичния остров Занзибар. Да, всичко това го има. Но никой не споменава нищо за потресаващата мърсотия, вероятността да станете жертва на обир, лошите миризми и изобщо за цялата мизерия, която очаква туриста веднага, когато излезе извън хотелския комплекс. Нямам много снимки, с които да илюстрирам мизерията извън хотелите, защото се придвижвахме само с таксита или с автобуси по време на организираните екскурзии. Друга подробност е, че идеята просто да излезете и да се поразходите извън хотела, особено, ако той е отдалечен от Нунгви, Паже или Кендва, не е никак добра. Както и че е строго препоръчително таксито да бъде поръчано на рецепцията на хотела, за да сте сигурни, че ще стигнете до крайната си цел, заедно с всичките си принадлежности. А тези таксита излизат по-скъпо дори от онези, които предоставят услугите си на пияни чужденци по родното Черноморие. Струват между 50 и 70 долара в едната посока.  А повечето от шофьорите поддържат толкова ниска хигиена, че не може да дишаш в автомобила, ако не е с отворени прозорци. Един от тях дори шофираше бос и през цялото време мляскваше звучно, докато похапва ядки от някакъв мазен плик. Azao Resort and Spa 4* се  намира в Понгве, на един час от хубавите плажове. Избрах го като един от препоръчаните от туристическата ни агенция. Всъщност въобще не разполага с плаж, има два басейна. Когато видях стаята, изпаднах в шок. На тавана висеше кука за полилей, но такъв липсваше. Мухъл и ръжда покриваха много от повърхностите. Помещението беше просторно – около 50 квадратни метра, но зле почистено. Кърпите имаха толкова ужасен мирис, че не можех да ги представя да ги допра до тялото си. Използвах плажните хавлии, които за всеки случай си бях взела.  Храната в хотела изглеждаше разнообразна, но се оказа доста безвкусна. Количеството плодове, които предлагаха, беше оскъдно, което за мен остана напълно необяснимо. А когато видях умряла мишка пред входа на ресторанта, окончателно се отвратих. Първата от организираните ни екскурзии беше до Каменния град. Още преди да започнем обиколката екскурзоводът ни предупреди да пазим зорко вещите си. Неприятното усещане се подсили и от недружелюбните погледи на местните. Опитах се да се фокусирам върху нещо по-положително и забелязах красивите дървени врати, които украсяваха много от сградите. Оманският султанат получава официален контрол над Занзибар през 1689 г., но търговците  от Арабския  полуостров   поддържат  контакт  със Занзибар  още от I в. на н.е. Културата, както и архитектурата, на тези две места са силно свързани помежду си. А един от отличителните й белези е богатата украса на вратите. Но  най-щастлива бях от възможността да посетя родния дом на Фреди Меркюри, който се е появил на бял свят през 1946 г. в Каменния град като Фарук Булсара. Днес мястото е превърнато в музей, в който могат да се видят ръкописи  на негови песни, снимки и сценични костюми. Интересно е да се посети и Старата крепост, построена през 17 век от оманските султани, за да защитава острова от португалците.  Друга задължителна спирка в Каменния град е мястото, на което някога се е намирал най-големият пазар на роби в Източна Африка. Днес там се издига англиканска катедрала. Строителството ѝ започва през  1873 година, а негов двигател е епископ Едуард Стиер. Повод за изграждането й е края на робството и премахването на последния пазар за роби в Африка. В близост до катедралата е Музеят на робството. Очаквах, че заради липсата на плаж, хотелът ще предлага ежедневни шатъли до хубавите плажни ивици на острова, но се оказа, че не може да разчитаме на това. По тази причина, въпреки високите цени на нощувките в хотелите около Нова година, реших, че трябва да прекараме два дни в Нунгви. Наехме си стая в хотел до плажа, която приличаше повече на част от студентско общежитие, но беше чиста. Тук за първи път си помислих, че пътуването до Занзибар е имало някакъв смисъл. Почувствах благодарност, че имам възможност да се наслаждавам на този рай. Дори открихме ресторант с отлична кухня, атмосфера и хигиена на самия плаж. Казва се Sexy fish. Следващото ни пътуване беше до Паже, където прекарахме един мързелив следобен в плажното заведение Hello Capitano. Ходихме и до резервата Йозани, но не останах никак впечатлена. Видяхме само няколко маймунки и малко мангрови дървета. На тръгване, когато се събрахме всички групи, настанени в различни хотели, се чуха мнения и на други недоволни туристи. Не бях единствената, която си мисли, че не си струва това пътуване да бъде повторено. Имаше и такива, които бяха останали основно в хотелите си и се бяха наслаждавали на ол инклузива. Според тях, преживяването е било приятно. Вероятно възприятието за Занзибар зависи много и от предварилната нагласа и очаквания. Очевидно моите доста се разминаха с действителността, но не мога да отрека, че това е една земя с изключително красива природа.

Малко преди да настъпи Нова година кацнах на остров Бали. Когато излязох от летището, архитектурно решено като огромен будистки храм,  беше поне 30 градуса – с около 40 повече от температурата при излитането от София! Изпаднах във възторг, но не само защото обожавам слънцето и лятото. Навсякъде беше пълно с усмихнати хора. Сякаш местните споделяха моята еуфория. Отдадох го както на вечното лято, така и на тяхната различна религия и философия. Отседнах в Кута. В хотел Bali garden beach resort всичко изглеждаше красиво, екзотично и обещаващо. Стаята обаче се оказа поовехтяла и на приземен етаж, скрита сред гигантски тропически растения, които не позволяват почти никакъв достъп на слънчевата светлина. Тоалетната пък беше пълна почти до ръба с вода… Обаче оставаха само броени часове до настъпването на Новата година, а бях на остров Бали! Когато стъпих на мекия пясък на плажа и видях океана, окъпан в светлините на празнични фойерверки, забравих за всички дребни несгоди! Пожелах си топлината и красотата на  това място да ме съпътстват през цялата година. На следващия ден помолих  за сменя на  стаята. В новото крило на хотела всичко се оказа хубаво - светло и с чудесна гледка към безкрайни тропически градини. По – късно разбрах, че в доста хотели на острова има старо и по – ново крило. Представител на туристическата агенция, с която пътувах, предложи различни и доста скъпи екскурзии до забележителностите на острова. Но не само цената им ме накара да избера различен вариант за пътуване – не исках да се съобразявам с други хора. Наемането на кола под наем с англоговорящ шофьор (който се оказа не много способен да говори чуждия език, но пък беше отзивчив и усмихнат) се оказа добра идея. Придвижването в Бали не става особено бързо – средната скорост,  поради огромните задръствания, е около 30 км/ч. Вероятно това е и причината да не видя нито един пътен полицай за целия си престой. Табелите и светофарите също не са често срещани. Движението се саморегулира по някакъв непонятен за чужденеца начин – основно чрез натискане на клаксона. Най – многобройни участници в него са водачите на малки мотори. Може да се види дори цяло четиричленно семейство, натъпкано на малката седалка. В тази обстановка изминаването на краткото разтояние до културния център на Бали – Убуд, отнема повече от час. Може би това е мястото с най – много художествени галерии на квадратен метър. Впечатлена  останах и от изкуството на батика – традиционно за Индонезия и използвано от над 1000 години. Чрез него се рисуват различни тъкани, като се използва смес от пчелен восък и парафин. В Убуд се намира и Гората на маймуните, която след известно колебание реших да посетя. Бях прочела, че нейните обитатели са доста нахални, на моменти дори агресивни. Прибрах в раницата всичко, което би могло да привлече вниманието на маймуните и да премине в тяхно владение. Почувствах  се почти като героиня от филма "Планетата на маймуните", в който човешкият вид не е господстващ. На следващия ден решихме да посетим парка на слоновете, след като си купихме билети по 80 долара на човек и чакахме около два часа. Научихме, че индонезийското правителство не полага никакви грижи и не отделя средства за подобен вид паркове, но прибира 75 % от приходите им. Срещу сумата от 10 долара получихме и възможността да се снимаме с маймунка, доста по – кротка и мила от тези в Убуд. Следващата ни спирка беше вулкана Батур или по – скоро изглед към него и към едноименното езеро. Пътят се оказа дори по – интересен от мястото, към което пътувахме. Навлязохме във вътрешността на острова, далече от местата, създадени специално за туриста.  Минавахме през села, в които живеят основно земеделци.  В този момент сечивата, с които разполагаше моята баба и много други като нея по българските села, и които винаги са ми изглеждали допотопни, ми се сториха доста модерни. Хората на острова имаха само сърпове и пренасяха всичко върху главите си. По улиците тичаха усмихнати деца на различни възрасти. Изпраните дрехи се сушаха направо върху асфалта. Красиво изглеждаха плантациите за кафе и ориз. На острова се произвежда най – скъпото кафе на света – Копи Лувак.То се преработва в стомаха на животното цибетка. След това излиза заедно с изпражненията му, отделя се, измива се и се изпича.  В плантациите може да дегустирате безплатно различни видове кафе и чай и да си закупите от всички, които ви харесат. Наричат Бали “Островът на хилядата храма”.  Най – интересен за мен се оказа "Танах Лот" – Храма на Земята в Океана. Разположен е на малък остров и  до него може да се достигне само по време на отлив. Храмът “Бесаки” пък е най – важният храмов комплекс, защото символизира религиозното единство на Бали. Състои се от отделни храмове, разположени върху тераси във възходящ ред. Изкачването до последния храм символизира пътя към хармонията и съвършенството.

Дубай - истинско архитектурно чудо, изникнало сред пустинята - скъпи автомобили, движещи се по 7 – лентови пътища, градини, пеещи фонтани, забавления. Емирството обаче има и друга, скрита сктрана. Зад буйния прогрес стоят "робите" от Индия, Бангладеш, Пакистан, Филипините и други бедни страни, които не спират да работят до полунощ. Те живеят в олющени сгради и се хранят на тротоара. Трудно е да се пише за място, чийто лица са толкова различни – огромно богатство срещу отчайваща бедност, силна религиозност срещу огромен брой момичета за забавление, скрити зад фереджета жени, пазаруващи редом с предизвикателно облечени девойки, пъчещи силиконова гръд. Ще започна с нещо красиво - Miracle garden – най-голямата цветна градина в света - мираж, изникнал сред пустинята. Простира се на 72 000 кв. м., изпълнени с цветни полета и флорални скулптури, разделени на тематични зони. Не е лесно да се обходят, но има много комфортни люлки, хамаци и пейки, на които да си починеш. Многообразието от багри и цветя е огромно - над 120 вида, като най – многобройни са петуниите. В непосредствена близост се намира Паркът на пеперудите, който е приятно място за разходка, снимки и близки срещи с чудесата на природата. Интересен е и районът около Dubai mall. Търговският център е втори по големина в света. В него има над 1200 магазина – повечето предлагат европейски и американски марки от среден и висок клас, но на доста по – високи цени от тези в Европа. Затова бях доста учудена, че Дубай е сочен като рай за шопинг маниаците. Освен местните, тук пазаруваха и силно тунинговани кифли от различни точки на света. Погледнах на мола и преминаващите през него колички за голф по – скоро като на туристическа атракция. Гледката на пеещите пред него фонтани обаче беше величествена. Обикалях района цяла вечер, за чуя повечето от мелодиите, сменящи се на всеки половин час и съпътстващи незабравимия танц на водните струи. И лазерното шоу на Бурж Халифа също е запомнящо се. По време на обиколките в непосредствена близост до най – високата сграда в света – Бурж Халифа, попаднах на строеж. Беше почти полунощ, но там продължаваше да кипи усиления труд на емигрантите, които няма да срещнеш в мола или в скъпите ресторанти. Видех ги и в бедняшкия квартал около Пазара на подправките и Пазара за злато. Тези невидими строители на оазиса в пустинята, наречен Дубай, бутаха или пренасяха тежки товари, хранеха се на земята и бяха поразяващо задружни. Навсякъде ги виждах на групички, насядали много близо един до друг, сякаш в опита си да оцелеят във враждебната среда. Заведенията и жилищните сгради в този район са съвсем различни – запуснати и мрачни. За окаяния им живот в Емирството допринася системата на "спонсорството", характерна за държавите в Персийския залив. Тя обвързва всеки чуждестранен наемник с работодателя, негови "спонсор", който решава кога работника може да напусне страната, да си открие банкова сметка или да изкара шофьорски курсове. Страните от Залива трудно ще реформират или премахнат системата, защото местните жители в тях отдавна са малцинство. В ОАЕ са едва 15 % от населението. Така те продължават "да държат юздите" в собствената си страна. Не обикаляхме дълго из Пазара на падправките и Златния сук. Продавачите бяха прекалено агресивни и нападателни при предлагането на стоката си. Не отидох на сафари в пустинята. Просто идеята за едночасово друсване и спускане под огромни наклони не ме грабна. Но с кола под наем стигнах до едно много красиво място в близост до нея – езерото Al Quadra. Беше пусто, пълно с птици и красиво. Пътувайки до езерото в пустинята, успях да разгледам и много жилищни квартали с ниски двуетажни къщи, красиви огради, палми и цветя. Разходих се и по Марината. Останах впечатлена, но не и влюбена в Дубай. Явно не съм истинска кифла…

Невъзможно е да посетиш Белия град и да не останеш очарован. Смесицата от западно влияние, комунистическо минало и балканска топлота и приветливост няма как да те оставят безразличен. Калемегдан - крепостта е сред основните забележителности на Белград. Издига се над мястото, на което се сливат реките Сава и Дунав. Предполага се, че името на града идва от цвета на камъните, с които е изградена. Мястото е преплетено и с българската история. Някога тук се е намирал един от важните центрове на Първото и Второто българско царство. След падането на България под османска владичество, укреплението става част от Кралство Унгария. Османците обаче се борят за превземането на крепостта и накрая успяват. След като Сърбия се освобождава, укреплението остава седалище на османската армия. Започват сражения за връщането му на сърбите. Помагат им българи от Първа българска легия, начело с Георги Раковски. През 1867 г Османската империя, предава Белградската крепост. Калемегдан е заобиколена от прекрасен парк. От алеите му се разкриват невероятни гледки към река Сава. Най – красиви са те привечер, когато слънцето залязва. Улица Скадарлия – носи бохемския дух и история на Стари Белград. Изцяло пешеходна и изпъстрена с кафенета и ресторанти. Някога тук са се събирал артистичния елит - поети, писатели и художници. Избрахме да вечеряме в Dva jelena – култов ресторант, отворил врати още през 19 век. Тук, както и в повечето други кафани, се предлага традиционна сръбска кухня. Ресторант "Франш" (Franš) – още един кулинарен оазис, който се намира на кратка разходка от храма "Свети Сава". Останах силно впечатлена от романтичната обстановка и страхотната кухня – традиционни сръбски блюда и вегетариански предложения. Площад Република – тук се намират едни от най – известните обществени сгради и статуята на принц Михайло. Националният театър (Народно позориште) – построен е през 1869 г. Освен за различни постановки, той се използва и за провеждане на благотворителни балове и концерти. Старият дворец (Стари двор) – e построен през 1884 г. за династията Обренович, а 20 години по – късно в него се помещават и Караджорджевич. Храм "Свети Сава" (Храм Светог Саве) – една от най - големите православни църкви в света. Разположена е на 3500 кв.м и е висока 82 метра. Църковният хор се състои от 800 души. Фасадата й е направена от бял мрамор и гранит. Намира се на високо място и се вижда от целия град. Никое посещение в Белград не е пълно без посещение на прочутия квартал Земун. Това живописно място на десния бряг на Дунав някога е било отделен град. Въпреки че официално е част от сръбската столица от 1934 г., Земун успява да запази своята идентичност. В Земун се намира и хълмът Гардош , където е издигната емблематичната кула на Янош Хуняди. Определяща черта на Земун е атмосферата като на малък град. Пазар, увеселителен, парк, множество пейки по брега на реката и различни вкусотии, с които да се подкрепите по време на разходката си. Кеят на освобождението или Земунският кей е потънала в зеленина крайбрежна алея с великолепен изглед към мястото, където Сава се влива в Дунав. Тук има множество лодки, готови да ви разходят по реката. Белградчани обожават ресторантите, разположени по крайбрежната алея на Дунава. Предпочитани са ястията от речен улов и пикантната рибена чорба. Ако не сте любител на тази храна, може да опитате традиционната сръбска скара и да се насладите на гледката. След вечеря може да вземете остатъка от хляба си и да нахраните лебедите, плуващи грациозно по реката. Музей на югославската история След втората световна война Кралството на сърби, хървати и словенци се преименува на Федеративна народна република Югославия. През 1963 г. към наименованието се добавя и социалистическа. Югославия се разпада през 1991 – 2 г. след югославските войни. Тя включва 6 социалистически републики – Босна и Херцеговина, Хърватия, Македония, Черна гора, Сърбия и Словения и 2 автономни републики – Войводина и Косово, и Метохия. Основен двигател и пожизнен президент на страната е легендарния Йосип Броз Тито. Въпреки относителната либералност на режима на Тито, историята му дава противоречиви оценки. До повишаването на жизнения стандарт застават масовите убийства след края на Втората световна война и концлагерът на остров Голи оток, където се изпращат политически дисиденти. Никой обаче не може да отрече, че Йосип Броз Тито е сред най-влиятелните личности на 20 век. Четири десетилетия след смъртта му се усеща една тиха "титосталгия" Споменът за тази интересна част от историята се пази в Музея на югославската история. В него се намира и Къщата на цветята, която става известна като Мавзолеят на Тито. Тя е построена през 1975 година като зимна градина за президента. Била е едно от любимите му места и още приживе той я избира за свой вечен дом . На погребението му през май 1980 г. в Белград се събират над 200 световни лидери. Днес тук може да се види интересна експозиция от подаръци, които е получавал от чуждестранни политици, като и от ученици, и представители на различни предприятия и организации в Югославия. Сред даровете има и метална бутилка за съхранение на ракия от Тодор Живков.

Разположен върху живописни хълмове, които се оглеждат в Атлантическия океан, приютил едни от най – красивите замъци, паркове и легенди, градът оставя траен отпечатък върху всеки. Ханс Кристиан Андерсен го описва като "най – красивото място в Португалия", а поетът Лорд Байрон – като "величествен рай". Аз напълно ги подкрепям и искам да ви разведа из местата, които ме накараха да се влюбя в Синтра. Всичко започна с една неописуемо красива гледка. Тя се разкрива от къщата на брега на океана, в която отседнахме. Градът освен неповторим дух, има и специфичен микроклимат. Към 5 часа следобед тук, дори и през август, се спуска лека мъгла, рева на океана се чува по – силно, а аромата му се усеща от по – далече. Първото място, за което си спомням когато мисля за Синтра, е двореца "Монсерат" и неговия легендарен парк. Тук те посрещат сложни геометрични модели, красиви малки детайли и завладяваща игра на светлината. Всичко е толкова скъпо и прецизно за изработка, че през 19 – ти век е можело да се финансира само от най – богатия човек в Англия – сър Франсис Кук. Районът около двореца още тогава е превърнат в екзотична градина с растения от цял свят. Във високите части на Синтра се намира и Замъкът на маврите . Той е построен през 10 – ти век. Върху сегашният му облик обаче са оказали влияние и доста от португалските владетели. "Кинта да Регалейра" е дворец, построен в началото на 20 – ти век. Намира се в сърцето на Стария град. Бил е частно имение на Карвалио Монтейро, но днес е общинска собственост. Прочутият архитект Луиджи Манини изгражда това място с мистериозна слава - то съдържа множество тунели, пещери и загадъчни съоръжения. Едно от най – загадъчните места обаче се намира в градините – 27 – метровият К ладенец на просвещението . Той прилича на кула, която е обърната наопаки. Спираловидно стълбище води до подземен тунел. Твърди се, че е построено от масони и използвано за техния обред по приемане в братството. В сърцето на града се намира Националният дворец . От 15 век до 1910 година той е използван като ловна резиденция на португалските крале, които са се спасявали тук от горещината на Лисабон. Отдалеч привлича погледа с двата си огромни конусовидни комина. Около Националния дворец се намират много старинни сгради, ресторанти, кафенета и магазини. За най – голяма забележителност в Синтра, е определян замъкът Пена , построен според фантазиите на Фердинанд Сакс – Кобург – Гота. Боядисан е в различни цветове и наподобява приказен замък.

Сигурна съм, че за много от вас романтика и Германия не са думи, които могат да се употребят в едно и също изречение. И за мен беше така. Но за една седмица успях не само да преодолея предразсъдъците си, но и да се влюбя в Баварската провинция. Пътувахме със самолет до Франкфурт. Там взехме кола под наем и потеглихме по 300 – километровата огърлица от романтични перли. Първата ни спирка беше МИЛТЕНБЕРГ – официално не е част от Романтичния път, но има същия дух и по нищо не отстъпва на включените в него места. Павирани тесни улички, запазени старинни къщи, малки ресторантчета и бирарии носят усещането за спокойно безвремие. Усеща се най – силно привечер, когато жителите и гостите на Милтенберг посрещат залеза на бреговете на река Майн. И аз се присъединих към възхваляващите ярката оранжева красота на залеза. А ако искате да се пренесете назад във времето, може да похапнете в един от най – старите ханове в Германия – Haus zum Riesen. Следващата спирка беше РОТЕНБУРГ ОБ ДЕР ТАУБЕР – градчето, което остави най – силно впечатление в мен. Толкова е приказно и красиво, че преглътнах цялата комерсиализация и надути цени на всичко – от традиционните за региона коледни украси и мечета до сметките в ресторантите. Това обаче трудно би могло да бъде избегнато, когато става въпрос за най – добре запазения средновековен град в Европа. Тук усещането е, че си попаднал в приказка на братя Грим. Историята му започва преди повече от хиляда година, но своя разцвет то достига през 14 – ти век. Тогава е построена и крепостната стена, която опасва Стария град и до днес. Тя предлага внушителни гледки. През 19 – ти век художници като Карл Шпицвег и Лудвиг Рихтер намират вдъхновение тук. А в началото на 20 – ти век градчето става популярна туристическа дестинация за богати американци и британци. В центъра се намира пазарният площад и ренесансовата сграда на кметството, на чийто стъпала често сядат изморените туристи. Площадът се превръща и в място, на което кипи буйна културна дейност. Ние успяхме да се насладим на един от концертите, изпълнявани тук. Една от причините Ротенбург да бъде приказно място е, че Коледа тук не си отива през цялата година. Тя присъства в украсата, която се изработва ръчно и се продава през всички сезони. Откриваш я в Музея на коледното село, където сякаш живее самият белобрад старец. Красивите играчки се предлагат в огромен ценови диапазон - от 5 до 500 евро. И са толкова интересни, красиви и изкушаващи, че трудно можеш да им устоиш. Лично аз не успях. Не успях да устоя и на местните сладкиши – Schneeballen – т.нар. снежни топки – кръгли сладкиши с пълнеж от бисквити и заливка от различни видове шоколад и ядки. В Ротенбург има също Музей на криминалистиката и Музей на играчките. Много популярни в града са плюшените мечета – посветен им е цял магазин, в който можеш да ги намериш във всякакви цветове, размери и разновидности. Следваща спирка - КРЕГЛИНГЕН – едно от най - тихите места по Романтичния път. Вярва се, че е и едно от най – старите – историята му може да се проследи чак до времената на келтите. Към края на пътуването се отбиваме във ФЮСЕН . Повечето туристи го пренебрегват и отиват директно в замъка Нойшвайщайн, който се намира наблизо. Градчето обаче заслужава внимание. Намира се на 5 километра от границата с Австрия. Заобиколено е от величествени планински върхове и езера. Част е не само от Романтичния път, но и от Германския алпийски път. По романтичните улички на Стария град средновековни къщи и барокови църкви напомнят за отдавна отминали времена. До ЗАМЪКА НОЙШВАНЩАЙН се стига пеша или с конски впряг. Изкачването е много приятно заради свежия планински въздух, цветята и дивите ягоди, които растат тук. Нойшванйщайн има 150 – годишна история зад гърба си, но въпреки това все още не е довършен. Реализираната мечта на баварския крал Лудвиг II е най – посещавания замък в света и най – популярната туристическа дестинация в Германия. Служи за вдъхновение на Уолт Дисни, който го прави емблема на прочутото си анимационно студио. Красотата на това място води и Чайковски до създаването на балета „Лебедово езеро“. В замъка се усеща желанието на баварския крал да създаде нов, приказен свят за себе си, след като губи войната срещу Прусия през 1866 година и на практика престава да бъде суверен. Стотици свещи, картини, дърворезби и стенописи разкриват копнежа за живот в красота, достойнство и мир.

Тюркоазени води, бели скали, незабравими залези, безгрижие и радост. Така накратко бих описала Лефкада - четвъртият по големина от Йонийските острови. До него може да се стигне и с автомобил, защото е свързан чрез мост със сушата. Най – впечатляващата част от Лефкада са прочутите плажове. Повечето снимки, направени на тях, изглеждат като обработени на фотошоп. Такъв обаче не е нужен, защото природата за пореден път доказва, че е най – великият творец и разполага с най – красивите цветове. Аз останах удивена от Порто Кацики , въпреки че е един от най – претъпканите. На плажа няма чадъри и трябва да си носиш или да се промъкнеш под сянката на скалите. Милос е един от най – трудно достъпните плажове на острова. Пътят до него и дълъг, тесен и стръмен, но си струва да бъде изминат. Тук попадате на усамотено късче пясъчна ивица, далеч от шума и тълпите. Третият плаж, който ще ви посъветвам непременно да посетите, е Агиос Йоанис . На него няма да откриете ситен и мек пясък, а камъчета и силен вятър. Това обаче е любимо място за кайт и уиндсърфисти от цял свят. Събират се десетки, ако не и стотици разноцветни крила и танцуват пред очите ти, носени от вятъра. Гледката е магическа и можеш да й се наслаждаваш с часове. Столицата на Лефкада е Левкада таун . В облика й се преплитат различни влияния – острова е бил под властта на венецианци, французи и англичани до 1864 г., когато заедно с останалите Йонийски острови се присъединява официално към Гърция. Всички те са оставили своя почерк върху архитектурата и духа на мястото. Градът е построен около естествено пристанище. То е сред най - модерните и предпочитани в Гърция. Има място за 600 лодки и място за ремонт, което побира 250 яхти. Вътрешността на острова също е много красива. Пътищата са тесни и се вият нагоре, към върха на планината. Около тях растат вечно зелени иглолистни растения, които отделят прекрасен аромат и осигуряват малко сянка. Тук пътуваш бавно, храниш се и се живееш бавно. Природата и хората те предразполагат да се потопиш в една по – синя, спокойна и красива реалност.

Тайланд - топлина, усмивки, веселие, вкусна храна, непринудена атмосфера - моето любимо място за бягство от студа на нашата зима и от угрижените погледи. Краби пък е най - предпочитаното от мен място в Тайланд. Тук покрай изумрудените води се издигат чудни скали, всяка с различна форма и ухае на жасмин. Ao Nang е тази част от Краби, в която е най-добре да отседнете - в нея се намират най-хубавите хотели, ресторанти и плажове. На Нова година плажовете в Ao Nang се превръщат в приказна гледка - в небето политат стотици книжни фенери, всеки от тях понесъл нагоре по едно съкровено желение. За 5 минути с лодка се стига до плажа Railay Beach . Той е по- малък, но гледките са още по – впечатляващи. За 45 минути с моторна лодка пък се достига до островите Phi Phi , където е заснет популярният филм "Плажът" с Леонардо ди Каприо. Тук водата вече е тюркоазена, скалите са още по – изсечени и сякаш разхвърляни във водата от някой великан. Много добра възможност да се насладиш на дивата природа дава Националният парк Као Сок , който се намира на два часа с кола от Краби. По пътя може да хвърлиш поглед и върху истинския начин на живот в Тайланд, който се различава от този в туристическите части. Много от къщите са малки и бедни, но почти никъде няма огради, рядко се срещат дори и в най – луксозните домове. Един от най-приятните начини да разгледаш Као Сок е на бамбуков сал. Паркът се гордее с най-обширните тропически гори, смятани и за едни от най-старите на планетата. Огромни варовикови скали се издигат драматично над езера, дълбоки долини и загадъчни пещери. Паркът е дом на много диви животни – слонове, леопарди, мечки, гибони и различни видове змии, някои от които живеят по дърветата и могат доста да те стреснат, когато се возиш на сала и погледнеш нагоре. В Као Сок се намира и едно от най – големите убежища за спасени от туристическата индустрия слонове. В тях не може да яздиш животните или да ги гледаш в шоу програми, но имаш възможност да общуваш с тях – да ги храниш, да ги погалиш и дори да ги изкъпеш. Къпането включва намазване с кал и изплакване. В Тайланд го наричат "слонско спа“. Вкусовете на Тайланд може да усетите най – добре на Нощния пазар в Краби таун (Walking Street Krabi Town или Thanon Khon Dern на тайландски). Той се провежда всеки петък, събота и неделя от 17:00 до 22:00 часа. Има около 50 сергии, на които се предлага широка гама от улична храна. Тя е на изключително достъпни цени. Централната част на пазара е заета от пластмасови маси и столове. На щандовете се приготвя скара (пилешко, свинско, говеждо, дори крокодилско, потопени в кокосова сметана, чили и фъстъчено масло), риба на барбекю, калмари и раци, ориз, супи и различни сладкиши. На нощните пазари може да се намери и прочутият плод дуриан. Той е наричан Царят на плодовете и въпреки неприятната си миризма, има кремеобразна текстура и страхотен вкус. Ако пък ви се хапва на по-спретнато място, горещо препоръчвам ресторант Thailandia . Атмосферата е много приятна, обслужването е добро, чисто е и има интересно аранжирани традиционни ястия. А вечер в заведението има готина рок и джаз музика. Изумруденият басейн на Краби (Sa Morakot) се намира в природния парк Thung Teao Forest . Пълен е с чиста изворна вода, която има зеленикаво – син цвят. Храмът на пещерата на тигъра е будистки комплекс, който е популярен и сред вярващите, и сред туристите. Той представлява лабиринт от естествени пещери. До него се стига по 1200 стъпала. Отделете си време, за да ги изкачите  и да се насладите на гледката към околностите. Wat Kaew Korawaram е най-големият будистки храм в град Краби. Той се намира на върха на хълмче и от него се разкрива гледка към центъра на града. Води началото си  от 1887 г. Когато веднъж се докоснеш до магията на Краби, всеки топъл лъч и жасминов цвят ще те връщат там. И няма как да не поискаш да се върнеш отново.

Замъците – тези магически капсули на времето, винаги са предивиквали възторг в мен. По тази причина долината на река Лоара във Франция от доста време беше в списъка ми с места, които много искам да посетя. Направих го в края на август. Долината на река Лоара е разположена само на два часа път с автомобил от Париж и е магнит за любителите на историята и красотата. Невероятната природа на региона кара много аристократи и крале на Франция да построят тук впечатляващи дворци, които днес са сред най-посещаваните туристически обекти в страната. Chateau de Montresor не е сред най-големите и известните от замъците по Лоара, но е разположен в една от най-красивите местности. Селцето се намира на 20 километра от Loches в Централна Франция. Запазило е своята крепост от 11-ти век с непокътнати стени, кули и порта. Първоначално построен за отбранителни цели, замъкът е превърнат в ренесансово имение през 15 век. Château of Azay-le-Rideau е сред най-популярните замъци по долината на Лоара. Той притежава елегантна архитектура  и романтичен парк. Пренася ни във времето от 16-ти до 19-ти век. Château de Chenonceau се намира близо до малкото селце Chenonceau в долината на Лоара. След двореца Версай, това е най-посещаваният замък във Франция. Замъкът е проектиран от френския архитект Филбер дьо л'Орм между 1514 и 1522 г. Крилото на замъка, което включва галерия и мост, е създадено от Жан Булан от 1570 до 1576 г. По време на Първата световна война замъкът е военна болница. Семейство Мениер, което живее тук от 1913 г., помага за извеждането на хора, избягали от нацистите. Архитектурата му включва както готически, така и ренесансови характеристики. Замъкът е известен и със своите грандиозни градини.   Обявен е за исторически паметник през 1840 година. Château de Chambord  е смятан за един от най-величествените замъци в Европа. Неговата архитектура e връх на френския ренесансов дизайн. Крал Франциск I първоначално изгражда този забележителен дворец като ловна хижа. С течение на времето той започва да символизира художествените и културни постижения на Франция от 16-ти век. Château de Chambord се намира на около 15 километра от Блоа. Той е разположен в обширен парк. Chateau de Loches Средновековният замък се вписва много добре в пейзажа на този добре запазен средновековен град. Tours е една от най-добрите отправни точки, където може да отседнете, за да разгледате замъците по долината на Лоара. Въпреки разрушенията, които преживява по време на Втората световна война, в града наред с модерната архитектура, остават да съжителстват ценни исторически и архитектурни паметници. Най- известният от тях е катедралата Saint-Gatien. Строителството й започва още през 1170 година. Изградена е в готически стил  и е завършена окончатело чак през XV-ти век. Включена е в списъка на историческите паметници във Франция. Едно от най-очарователните места в Тур е площад Place Plumereau. На  него има множество заведения. По Rue Nationale има разнообразие от магазини за  качествени дрехи и обувки. Оснах впечатлена от ресторант Le Laurenty, в който храната е изключително вкусна и много атрактивно поднесена. Посещението на замъците по долината на Лоара винаги е добра идея, особено ако много сте се отдалечили от магичното и приказното.